Движещо движение: причини и последици

През 60-те години на миналия век думата "дисиденти", забравена преди няколко века, отново се използва. Така започнаха да се наричат хората, които говореха открито и публично критикуват съветското правителство. Как и защо се е появило дисидентското движение и какво искаха да постигнат неговите представители?

Как всичко започна

Нека да започнем с историята на термина. Той се появи в епохата на Реформацията - тогава в Рзек Посполита започнаха да се наричат дисиденти (на латински - "противници") хора, които не принадлежаха към обикновената католическа църква. Едва тогава някой помисли, че терминът ще се прероди с различно значение в друга държава.

След смъртта на Сталин в историята на СССР дошъл период, известен като Хрушчов размразяване. В обществения живот наистина се "затопли": се появиха младежки творчески асоциации, писатели и поети започнаха да докосват забранени теми в творбите си, а творците станали по-свободни в творческото си търсене. Охлаждащият страх от репресии вече не държеше хората заедно и все по-често се чуваха гласове сред интелигенцията, критикуваща политиката на "партията и правителството". Тези органи не искаха да чуят тези противници, но всички те се обявиха по-силно - писма, статии, книги, протестни действия. Така че в СССР започна да се появява дисидентско движение.

Съответно тя може да бъде разделена на три области: национално освобождение, права на човека и религиозни. Първият беше характерен за националните републики (балтийските държави, Украйна, Грузия, Армения и др.). Неговите представители се противопоставиха на потискането на националните езици, за свободното им използване на равнопоставеност с руснаците, а в бъдеще - за разширяване на правата на републиките на Съюза или за оттеглянето им от Съюза. Насоките за правата на човека бяха разпространени в различни републики, най-характерни за Русия. Неговите представители се бориха за свободата на словото и срещу нарушаването на правата на човека. Тези, които представляваха дисидентното движение в областта на религията, се опитаха да защитят правата на вярващите, воюваха срещу затварянето на църквите.

Форми на борба

Въпреки факта, че терминът "дисиденти" обединява представители на най-различни течения, те имат една обща черта. Тези, които представляват дисидентното движение в СССР, избират мирни форми на протест. Това могат да бъдат призиви към властите и международните организации за нарушения на човешките права, митинги за всякакви политически събития (например срещу нахлуването на съветски войски в Чехословакия през 1968 г.). Но най-популярната форма на протест е т.нар. Самиздат - публикуването на листовки, статии, незаконни периодични издания, книги, критикуващи властта и разказва за ситуацията в страната. Те включват изданието на Съюза на Хроника на настоящите събития (1968-1983), Украинският пратеник (публикуван от украинските дисиденти през 1970-1972 г.). Що се отнася до книгите или статиите, техният брой е трудно дори да се изчисли.

Дисциплинарното движение често няма ясни организационни форми. Биха могли да бъдат нелегални групи, кръгове, асоциации, но често дисидентите просто се свързват помежду си, без да образуват организации. Неизвестното движение в Украйна бе представено от такива личности като Вячеслав Чорновил, Левко Лукяненко, Иван Дзиуба, в Русия - Александър Солженицин, Андрей Сахаров, Владимир Буковски, Мустафа Джемилев е известен сред кримските татари.

В края на 60-те години дисиденти започнаха да се опитват да легализират своите дейности. Първата обществена организация, която открито се обяви, е инициативната група за защита на човешките права в СССР, създадена през май 1968 г. Тя се състои от 15 души. През 1975 г. СССР подписва и публикува Заключителния акт на споразуменията от Хелзинки, една от които е спазването на човешките права. Това събитие стимулира дисиденти да създадат нов тип обществени организации - групи за популяризиране на прилагането на споразуменията от Хелзинки. Първата такава група е създадена през май 1976 г. в Москва, следвана от подобни организации в Украйна, Армения, Литва и Грузия. Членовете на групите се ангажираха да публикуват информация за нарушения на правата на човека в Съветския съюз, съобщават случаи на нарушаване на споразуменията от Хелзинки в съветските власти и международни организации.

Борбата на властта с дисиденти

Властите отговориха на протестите на дисидентите с различни форми на репресии. Най-смелите бяха уволнението от работа и неформалната забрана на професията, поради която вчерашните интелектуалци често трябваше да работят като портиер или камериер. Така например те дойдоха с онези, които през 60-те години подписаха различни писма с протести. За по-активни действия - протести, създаване на подземни организации - осъдени на различни условия за лишаване от свобода и изгнание. Развитието на такава посока на репресия като наказателна медицина, когато дисидентите са признати за психически болни и са изпратени на задължително лечение. Във връзка с членовете на групите от Хелзинки производството на наказателни дела се използва и за дискредитирането им в очите на международната общност.

Към средата на 80-те години дисидентското движение бе почти победено. Повечето от най-активните й членове са се озовали в лагери или в изгнание, много просто се оттеглили от активна работа. И все пак съществуването на дисиденти не беше напразно. Техните творби стават алтернативен източник на информация за съветските граждани, в много отношения подготвят разпадането на тоталитарния режим. В епохата на перестройката техният социален опит е бил полезен при създаването на нови, съвсем законни организации, които дават възможност да се организира борба за изтегляне на републиките от Съюза и за формиране на независими държави.