Всеобщата декларация за правата на човека и нейния правен статут

Най-известният документ за правата на човека в света е Всеобщата декларация за правата на човека (UDHR). Основната му същност е признаването на присъщата ценност на човешкия живот, както и принципът на приоритет на индивидуалните права върху правата на държавата и неговия суверенитет. 1945 г., когато Организацията на обединените нации бе обявена на конференцията в Лондон, постигна най-големия напредък в историята и в областта на правата на човека. Параграф 3 от първия член на Устава на Организацията на обединените нации говори за една от основните цели на тази организация - постигането на международно сътрудничество за насърчаване и разпространение на зачитането на правата на човека и основните свободи за всички, независимо от езика, религията, пола или расата. Тази Харта стана междудържавно споразумение и обвързващ документ за тези, които я подписаха. Създадена в същата Комисия по правата на човека от 1945 г. под егидата на Организацията на обединените нации, беше да подготви специален законопроект за правата на човека, за да се съсредоточи върху него като универсална норма, служеща като пример за всички народи и народи. Този законопроект стана част от Хартата на тази нова световна организация.

Все още не е създадена Всеобщата декларация за правата на човека . Освен това в проектозакона не бяха включени много точки, които защитават човешките права, а много неправителствени организации започнаха да правят предложения и допълнения. По-специално, те настояват всяка държава, която е влязла в ООН, да обещае да гарантира, че хората, живеещи на територията на тези страни, ще получат основни права - за живот, свобода на съвестта, лична свобода , робство, насилие и глад, г. Хартата на ООН съдържа разпоредба, съгласно която правата на човека са бизнесът на всички страни. В преамбюла на тази харта се казва, че обединените нации са решени да потвърдят вярата в основните човешки права, стойността и достойнството на човешкия живот, равенството на жените с мъжете и малките народи с по-големи. Така започна кодификацията на човешките права.

По време на специално заседание на Управителния съвет на ООН - Общото събрание - проведено през 1948 г. на 10 декември, представители на осем страни, включително Съветския съюз, се въздържаха по време на гласуването. Но делегатите на Асамблеята все още единодушно одобриха Всеобщата декларация за правата на човека, чиято обща характеристика е следната. Този документ определя списъка на основните права на всеки човек в света, независимо от езика, пола, религията, цвета, политическите и други възгледи, социалния и националния произход, имуществото или друг статут. В него се казва, че правителствата трябва да защитават не само собствените си граждани, но и гражданите на други държави - националните граници не представляват пречка за подпомагане на други хора да защитават правата си.

Така че първата част от законопроекта на ООН за правата на човека бе Всеобщата декларация за правата на човека. 1948 г. стана началната точка, от която започва да действа международният нормативен модел на правата на човека, който се проверява в този документ. Във Виена през 1993 г. участниците в конференция за правата на човека от 171 държави, представляващи 99% от световното население, потвърдиха готовността на своите правителства да продължат да спазват този стандарт.

Всеобщата декларация за правата на човека е в основата на международното право, но сама по себе си не е била първоначално правно обвързваща за документите. Въпреки това, като общ списък на договорените принципи, той, разбира се, има огромна морална сила за световната общност. Освен това държавите, като я използват и се позовават на нея, както в правен, така и в политически контекст, дават декларация за допълнителна легитимност на международно и национално равнище.

Тези принципи придобиват юридическа сила едва през 1966 г. След това бяха одобрени Законите за граждански, политически, културни и социално-икономически права. Те представляват втората и третата част на законопроекта на ООН за правата на човека. Страните, ратифицирали тези пактове, обещаха да променят своето законодателство по такъв начин, че да защитят правата на човека. Впоследствие съдържащата се в нея Всеобща декларация за правата на човека и свободите е заложена в други договори и завети. Следователно, понастоящем нейните разпоредби се считат за задължителни. По този начин не е идеал, който трябва да бъде преследван, а правен документ, чиито принципи трябва да спазват всички държави.