ОбразуванеИстория

"Вашингтонски консенсус"

Вашингтонският консенсус е набор от икономически предписания за макроикономическата политика, формулирани от британския икономист Джон Уилямсън през 1989 г. Те бяха предназначени като основни насоки за страните, нуждаещи се от помощ от международни икономически организации като Световната банка и Международния валутен фонд. Основният акцент бе поставен върху значението на макроикономическата стабилност и интеграцията в световната икономика, с други думи, неолибералния възглед за глобализацията. Въпреки това тя доведе до ограничени резултати, след като беше приложена в държави, които изпитват икономически кризи.

През годините Вашингтонският консенсус беше обвинен в редица сериозни дестабилизации, главно в аржентинската криза. Джон Уилямсън отбеляза, че в много случаи резултатите от неговото прилагане са разочароващи, идентифицирани са някои недостатъци, но в същото време обобщават, че тази политика е довела и до положителни резултати, а именно - икономически растеж, заетост, намаляване на бедността в много страни.

Идеите за времето, когато бяха формулирани от Уилямсън, не бяха нови. Но те представляват квинтесенцията на общите теми сред препоръките, които бяха определени от Международния валутен фонд, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ и други кредитни институции.

Целта на стандартния пакет от реформи бе да се решат реалните проблеми, възникнали в страните от Латинска Америка. Неговото последващо използване във връзка с други страни се критикува дори от поддръжниците на правилата. Както посочи самият Уилямсън, терминът, който той въведе за десет конкретни препоръки за икономическата политика, започна да се използва в по-широк смисъл, отколкото първоначалното му намерение, той е свързан с пазарния фундаментализъм и неолибералната политика като цяло. И в този широк смисъл "Вашингтонският консенсус" беше критикуван от много икономисти, включително Джордж Сорес, лауреат на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц, както и политици от Латинска Америка.

Днес обществото по света е уверено, че това е доказателство за такава неолиберална политика, когато международните финансови институции на Вашингтон създадоха редица конкретни мерки срещу страните от Латинска Америка, които изпитват икономическа криза и доведоха до още по-големи загуби. Има дори хора, които не могат да изговарят думите "Вашингтонски консенсус" и да не се ядосват.

Десетте реформи, които формираха списъка на Уилямсън, всъщност представляват основно ниво.

1. Бюджетна дисциплина. Това трябваше да се осъществи във всички страни, където имаше голям дефицит, водещ до криза на платежния баланс и висока инфлация, която удари бедните класове, тъй като богатите хора можеха да запазят паричните си активи в чужбина.

2. Преразпределение на публичните разходи в онези райони, които предлагат висока възвръщаемост на икономиката, и потенциала за подобряване на разпределението на доходите (това са медицински грижи, основно образование, инфраструктура).

3. Данъчна реформа (намаляване на пределните ставки, разширяване на данъчната основа).

4. Либерализация на лихвените проценти.

5. Конкурентен валутен курс.

6. Либерализация на преките чуждестранни инвестиции.

7. Приватизация.

8. Либерализация на търговията.

9. Дерегулация.

10. Осигуряване на имуществени права.

Приемането от страна на много правителства на "Вашингтонския консенсус" до голяма степен беше реакция на световната икономическа криза, която засегна голяма част от Латинска Америка и други развиващи се региони през 80-те години. Появата на кризата имаше няколко причини: рязко покачване на цените на вноса на петрол след създаването през 1960 г. на ОПЕК, определяне на нивото на външния дълг, растежа в САЩ и следователно в света на лихвените проценти. В резултат на тези проблеми - загубата на достъп до допълнителни чуждестранни заеми.

Трябва да кажа, че много други държави се опитаха да приложат различни елементи от предложения пакет, понякога се използват като условие за получаване на заеми от МВФ и Световната банка.

Резултатите от тези реформи обаче остават тема на много дебати, а икономистите и политиците продължават да анализират причините и факторите на икономическата криза от първата световна икономическа криза през 1857 г., която дори повлия на Русия. Фактът е, че Карл Маркс започна работа по столицата през зимата на 1857-1858 г. и това се дължи на икономическата криза, която избухна през есента на 1857 г. Днес, както е известно, теорията за кризите се свързва точно с марксистката икономика.

Similar articles

 

 

 

 

Trending Now

 

 

 

 

Newest

Copyright © 2018 bg.birmiss.com. Theme powered by WordPress.